Циците й…

Изгря Луната –
и сенки с нощните ездачи,
нощта изпращат –
за да стигна утре твоя праг.
Премигват изморените клепачи,
очите – виждат само мрак.

Но вкусвам аз,
шепот от гласа ти нежен,
и твоя дъхът, по моето лице…
Косите, как с жест небрежен,
се милват в моето сърце…

Ти закриляш с цици –
свят безмълвен и без любов.
С времето играеш,
както с думите го прави богослов.

И ето, нощните ездачи,
препускат в устрем,
към твоя праг…
Потънали от сълзите клепачи,
в мен за чукане изкача пак мерак!

Ръката в панталоните застива,
душата – в срам гори.
И срамежливо образът се скрива…
Я, слънцето изгряло! Времето не спи!

Вашият коментар